Новини

Ленин-Ленчо Димитров - първият български китаист

(На снимката - Ленин Димитров разговаря с Джан Сун Фън)

Лао Дзъ и даоизмът имат дълбоки корени в България, макар болшинството от хората да не са твърде наясно с тази философия. Като се започне от чисто езиковите спорове за изписването на името на древния философ и се стигне до задълбочени дискусии между специалисти синолози и философи за коректността и стойността на българските преводи на отделни части или цялото съдържание великия трактат „Дао Дъ Дзин”. Малко хора всъщност знаят историята за пренасянето на философията на Лао Дзъ на българска земя. Още повече, че трактатът идва тук, вече преведен на български, а този първи превод и до ден днешен е най-познатият у нас. Преиздаван нелегално в началото на 90-те, а днес разпространяван безплатно в интернет, „Дао Дъ Дзин” на Ленин Димитров е най-четеният превод на трактата на български, но същевременно самоличността на автора му като че ли е обвита в мъгла от догадки и предположения. Някъде той е Ленчо, както някои от близките са го наричали, другаде – Люлин, както никога не се е казвал, а и самото съчетание с фамилията „Ленин-Димитров” като че ли не вдъхва доверие на най-младите читатели на „Дао Дъ Дзин”. Никъде в Интернет дори няма да видиш, че този човек е роден на 16 април 1921 г. и следователно едва ли може да е кръщелник на Владимир Улянов.

Ленин Димитров Христов всъщност е трябвало да се казва Еленин, но грешка в акта му за раждане променя името му за цял живот. Малкият Ленин се срамувал от името си, но бил успокоен от самия екзарх Стефан, че всички имена са дадени от Бога. Той все пак дал на 13-годишното тогава момче прякора Ленчо, който също му остава за цял живот.

След завършване на гимназия, Ленин Димитров записва право в Софийски университет „Св. Климент Охридски”, но учи само две години, тъй като истинската му страст се оказва философията, и презаписва. Когато Димитров тъкмо завършва висшето си образование през 1949 г., международната програма на СУ отпуска пет места за аспирантура в Китай. Той кандидатства и бива приет, единствен с диплома по философия от петимата избрани. Така започва неговото 6-годишно обучение в Пекинския университет. Там той започва ускорено да учи китайски от нулата, не само съвременен мандарин, но и старокитайски. Буйната му коса започнала да оредява от водата в Китай, а Ленин се шегувал, че

 

колкото йероглифи влизат в главата му,

толкова косъмчета падат от нея.

 

Липсвало му и киселото мляко, но майка му успява да намери решение на този проблем. Тя слага попивателна в каймака на млякото, която престоява там по време на цялото втасване, а после я изпраща на сина си по пощата. По време на престоя си в Китай той придобива дисциплината на истински китаец – ранно ставане сутрин в шест, тай дзи цюен упражнения, работа до обед с кратка почивка и после отново работа до вечерта. Той спазва този режим до последния ден от живота си.

Но Ленин Димитров не е изминал 8000 км само за интензивен езиков курс. Той е в Пекин, за да следва аспирантура по история на китайската философия под ръководството на най-именитите тълкуватели на древната китайска философия - Фън Юлан (1895-1990) и проф. Жен Дзи-ю (1916-2009). С тях той работи ежедневно през онези 6 години, прекарани в Китай, но и след това тримата не се забравят – скоро след смъртта на Фън Юлан през 1990, Димитров и Жен Дзи-ю си разменят писма с взаимни съболезнования, но и с нови идеи за съвместна работа.

Напътстван от Фън Юлан и Жен Дзи-ю, Ленин Димитров успява не просто да навлезе в древната китайска философия и култура, но и да преведе целия текст на трактата „Дао Дъ Дзин” директно от старокитайския текст на български. Така, през 1956 г., философията на Лао Дзъ идва заедно с него в България, вече преведена на нашия език. Професорите на Димитров дори задържат оригиналния текст при себе си в Пекин, а на Лян Джоу, както те го наричат, заръчват да започне обратен превод – от български на китайски. Димитров е изключително прецизен в работата си, изписва тонове хартия и работи неуморно, докато най-накрая не успява да предаде своята китайска версия на „Дао Дъ Дзин” на Фън Юлан и Жен Дзи-ю. Оказва се, че тя съвпада почти напълно с оригинала – неточности двамата професори откриват едва в три изречения. Това е своеобразното утвърждаване на Димитров като специалист в областта на древната китайска философия и най-вече на даоизма. 

Освен собствения си превод на „Дао Дъ Дзин”, Ленин Димитров донася от КНР и огромно количество стари китайски книги, купувани от антикварните пазари, по които Фън Юлан го развежда във всяка свободна минута. Години по-късно, след смъртта му през 2010 г., съпругата му Таня Доганова-Христова, музикант и филмов режисьор, ще подари библиотеката му на Софийски университет.

След завръщането си от Китай обаче, Димитров е назначен на работа във Философския факултет на СУ, като му е възложено да преподава марксическа философия. Това е изключително мъчително за него, тъй като сърцето му е вече отдадено на Далечния Изток. Освен това, катедрата по философия отказва да приеме докторската му дисертация поради липса на договорни отношения между двата университета. Предлагат му да я защити отново и той се съгласява, но само при условие, че му бъде осигурен ръководител-китаист. А такъв няма в цяла България. Защото Ленин Димитров е

 

първият българин,

дипломиран в Пекинския универтитет

 

по философия и история на древната китайска култура. Всички са изумени от този човек, който говори и мисли само за Китай. По това време партията му предлага всевъзможни постове, включително и дипломатически, но той отказва, защото единствената му мечта е да работи в областта на китайската философия и паралела между българската и китайската култура.

През този период, а и по-късно, той изнася редица лекции за далечната източна страна, не само пред студенти от Философския и други факултети на СУ, но и пред редови граждани. Докато говореше, пред него бяха само цитатите, иначе нищо не четеше и не подготвяше предварително, разказва съпругата му Таня Доганова.

В началото на 60-те години на миналия век мечтата на Димитров се сбъдва и в СУ започва да се преподава китайски език и култура. Самият той води лекциите по история и култура, а начело на езиковото обучение застава Джан Сун Фън, съпруга на проф. д-р Янко Канети, китайката, превърнала се в майка на китайската филология у нас.

Съдбата обаче е подготвила цял куп изпитания за Димитров. През 1962 г. той издава своята книга „История на древнокитайската култура”, която обаче бива инкриминирана от ЦК и всички екземпляри са прибрани или унищожени, а специална комисия съкращава и цензурира изданието до неузнаваемост. Два спасени екземпляра от оригиналната книга ще изплуват по-късно от личната библиотека на един от членовете на тази комисия. Когато през 1966 г. „История на древнокитайската култура” е преиздадена, за ужас на автора, името на големия китайски поет Мао Дун почти липсва в нея – както по-късно става ясно, защото от комисията решили, че иде реч за комунистическия лидер на Китай Мао Дзедун.

Причината за скептицизма на БКП към научната работа на Димитров се крие във влошаването на дипломатическите връзки между двете социалистически страни след 1963 г. Отношенията са до такава степен обтегнати, че родната Държавна сигурност започва да събира млади български китаисти, които да сътрудничат против Китай. Димитров също е призован да доносничи, но той категорично отказва. С това картите са свалени на масата и започва

 

дългата и трудна борба

на Ленин срещу партията.

 

„Преди 23 години някои основни мисли и изводи, произтичащи от философското учение на Лао Дзъ, не намериха място в първото издание. Те бяха отхвърлени като неприемливи от гледна точка на марксистката философия. Но към учението на Лао Дзъ в миналото и сега са се обръщали големи умове и в него те са намирали ползотворни идеи и мисли, изключителни духовни достояния”, пише от името на самия Димитров в предговора на едно от двете нелегални издания на „Дао Дъ Дзин” от 1990 г. Този текст е датиран черно на бяло от издателя „16 април 1990, Костенец”, но Ленин Димитров всъщност никога не е писал подобен предговор. Още по-изумителното е, че това наистина са негови думи, казани във вилата му в Костенец, което навежда на мисълта, че издателят на нелегалните тиражи на „Дао Дъ Дзин” е бил от кръга около самия преводач. Единственото официално издание на неговия превод и до днес си остава в книгата „Философията на Лао Дзъ” от 1967 г., в която е включен и философски анализ на древния трактат.

През 1968 г. на Димитров ще му се наложи още веднъж да изживее ужаса от осакатяването на „Историята на древнокитайската култура”. Обвинен е в плагиатство, некоректно прилагане на цитати и пр., и е призован да се защити пред целия Академичен съвет. Тъкмо тогава Митко Григоров от ЦК привиква Таня Доганова при себе си и й връчва двата екземпляра на първото, нецензурирано издание на книгата. Именно благодарение на тях Ленин Димитров успява да отвърне на нападките и да се защити.

Партията обаче оказва натиск не само върху съдържанието на трудовете му. Лекциите, в които Димитров говори за произхода на прабългарите, за загадъчните знаци тенгри и за връзките между древната китайска и старата българска култура, се струват изключително интересни на гражданите, но и твърде опасни на ЦК. Димитров не се отказва от теориите си, поради което през 1971 г. бива преместен от СУ в БАН, за да няма пряк досег със студенти, а също така му заповядват да изебере селище, в което да бъде „въдворен”.  Той се спира на Костенец, където е и родното място на майка му. Там Димитров остава почти 18 години, а сводката от общината след 1989 г. посочва, че „се е явявал по задължение ежедневно в кметството /тогава Общински народен съвет/”. По време на цялата тази драма, партията посяга и на най-ценното – библиотеката на Димитров в университетския му кабинет. Съпругата му Таня Доганова съвсем случайно разбира за това навреме и успява да спаси поне част от нея. Останалото е изгорено, разкъсано и унищожено. Останали само красивите подвързии на китайската литература. Въпреки че в началото му се налага да живее в полусрутена барака, той не загубва своя ведър и творчески нрав. Построиха вилата двамата с баща ми, а Ленин беше толкова изобретателен – дори тухли изработваше сам, спомня си Таня Доганова.

Приятелите и колегите на Димитров също не го оставят самотен – той постоянно приема гости от България и чужбина – художникът Мирчо Якобов и съпругата му Янина, и двамата завършили в Китай, Минчо Върбанов, също художник, получил образованието си в Китай и основател на художествената академия „Върбанов” в Ханджоу, заедно със съпругата си Сун; семейство Джан Сунфън и проф. д-р Канети. За кръга около съпруга си Таня Доганова уверено заявява: „Всички тези хора винаги са вярвали, че отношенията между България и Китай ще се променят към добро.” Често навестяват Димитров и неговите близки от годините в СУ: акад. Близнаков, акад. Дуйчев, Панчо Владигеров, проф. Симеон Русакиев, проф. Велчо Велчев, Свобода Бъчварова, Радой Ралин, Павел Вежинов, журналистите Милко Димитров и Георги Тамбуев, руските академици Гарик Тумаркин, Генадий Авсентиев, Ян Хин Шун, Владлен Буров и много приятели от различни краища на света.

В университета Ленин Димитров се запознава и с актрисата Мария Русалиева – двамата делят една банка в първи курс. Той обаче убеждавал Мария, че философията не е за нея и че тя е създадена за актриса. Един ден Димитров завежда при Боян Дановски (на когото е бил ученик по художествено слово преди 9 септември) и така се превръща в причината Мария Русалиева да стане актриса.

Реабилитиран след 1989 г., Ленин Димитров продължава работата си тихо, кротко и внимателно, „сякаш преминава река по тънък лед” („Дао Дъ Дзин”, XV джан, превод: Л. Димитров), както винаги. Вече може спокойно да смени името Ленин, но явно стига до извода на екзарх Стефан – че всяко име е дадено от Бога. Умира на 2 януари 2010 г., но остават научните трудове и наследството, което оставя на българската китаистика първият българин, дипломиран в Пекинския университет – Ленин-Ленчо Димитров.

 


Медия